Церовица – местността Бело каменье

По предложение на Катя Хаджийска в почивните дни на месец ноември 2016 година ТД „ Осогово“ организира посещение на Церовица – местността Бело каменье.
Предлагаме Ви впечатленията на Силвия Михова – секретар ТД „Осогово“ гр. Кюстендил:
 "Сигурна съм, че много „градски” хора, пазят в себе си спомен за някоя селска къща, спомен за мирис на трева или бумтяща печка, край която са слушали бабините и дядовите приказки. Тези спомени скътаваме някъде дълбоко в мислите си, така както скатаваме, в прашните ракли, остарелите вещи, с които все пак ни е трудно да се разделим завинаги, захвърляйки ги на боклука. Има дни, в които ни се ще да поровим в миналото и просто ей така, без причина, да надзърнем в скрина, за да си спомним...
   Едно такова топло чувство и позабравени спомени завладяха мен и туристите от ТД „Осогово“ гр. Кюстендил, когато по предложение на Катето Хаджийска посетихме родното и място село Церовива – местността Бело каменье. Десетки са сигурно, така наречените „обезлюдяващи” селца пръснати в различни части на България. Церовица е близо до Кюстендил, само на около двадесет километра. Определено бяхме попаднали на място, като че ли забравено от цивилизацията, но не и от Бога.
   Мечтали ли сте за вълнуващо и романтично пътуване изпълнено с десетки незабравими спомени. Ето това се случи на нас, защото бяхме избрали нашето приключение да започне с пътуването с най-„бързия влак“ в страната – от гр. Кюстендил – до с. Гюешево. Сред многоцветната палитра от топли есенни цветове, през прозорците на влака пред очите ни изникваха една по една къщите – малко поразкривени, кирпичени, с дървени порти и тук-там поразрушени дувари... Малкото хора, които виждахме по още сънените спирки, бяха все възрастни, отрудени мъже и жени. От дете помня, че хората на село се поздравяват, така е прието, така е човешко, така ме е учила баба... А те отговаряха на поздравите ни с усмивка върху набраздените си лица. Най-човешката усмивка, която съм виждала и която пазя в спомените си – от моето детство.
     Голяма част от групата нищо не беше чувала за това прелестно място, на което бяхме попаднали. Знаехме, че планината се казва Лисец и пролета бяхме изкачили нейния първенец – връх Връшник, но от срещуположната посока.  След един час пътуване слязохме на спирка Царовица и Катете, която беше много развълнувана от предстроящото ни пътешествие ни запозна с маршрута. Първо пресякохме буйната река Бистрица и навлизайки във вековната дъбова гора, разбрахме откъде идва името на селото. Церът е вид дъб, кой преобладаваше помаршрута ни.
   Есента... Красива феерия от златни цветове и ръждиво кафяво,  пленяваше сърцата ни през целия път. Уж застудява, а топлотата на цветовете ни сгрява отвътре. Първата ни почивка беше пред къщата на вече починалите баба и дядо на Катето. Тя с умиление ни разказваше спомени от детството си, когато баба и я е носила в цадилка до нивата. Минавахме покрай опустели къщи. Спуснатите им кепенци приличаха на затворени клепачи. Опитвахме се да си представим какви ли хора са живяли зад тях. Колко ли спомени, смях и сълзи се крият зад залостените порти?... А някои ще останат затворени завинаги. До старите спящи къщи се издигат нови постройки, а току-що лакираните греди греят на слънцето. Красиви са, но не личи допирът на майсторска ръка, както при по-старите. Липсва голямата стряха, която хвърля тежка сянка върху прозорците.  Да построиш къща в онова време си е било цяло изкуство. Защото освен с пари, къща се гради и с много любов. Може би затова вече 100, дори 200 години, тези домове напомнят за отминалото време.
    Вече минава обед и поемаме по обратния път. Въртейки се на селския мегдан, забелязваме малката табела на кметството и  смесения магазин, в който някога е имало всичко от сирене до пирони. В този момент виждаме и развяващ се български трибагреник в един от дворовете.  Много хубава и запазена е и черквата им, нали вярата топли и пречиства човешките души! Всяка година до нея правят събор. Посрещат децата и внуците си, пазят живота тук.
    Отбихме се и до единствените останали в селото още живи роднини на Катето. Седнали, на скована от стари дъски пейки, пред отворения вратник на къщичката си, те с радост ни посрещнаха и се съгласиха да ни разкажат нещичко за родното си място. Посрещнаха ни и споделиха, че за тях днес е истински празник. Такива са селските хора, истински и гостоприемни. Останали са в селото не повече от четиресет човека и всяка година посрещат заедно Новата година в читалището. С гордост ни заведоха до него и ни показаха запазеният битов кът, богатата библиотека, много стари снимки и за съжаление празния лекарски кабинет. Пожелахме на леля Емето и чичо Методи много здраве, целуваме ръка и си тръгваме... Тръгваме си с пълно сърце, сгрята от топлите лъчи на есенното слънце и човешката добрина, която бяхме позабравили. Качихме се във влака с бушуващо от емоции сърце. Всеки от нас потъна в мисли за преживяното.
   Ако някой ден имате няколко свободни часа, ако сте загубили или забравили и вие детските си спомени и вярата в доброто, разходете се до Церовица. Насладете се на природата, на къщичките строени още през ХIХ век и на някоя и друга приказка подсладена с чашка кафенце или ракийка, наляти от уморените, но здрави ръце на някоя баба или дядо, на някой, като по чудо останал истински човек."