Мини България – между гордостта и чуждопоклонничеството

Година и половина...Толкова време трябваше да чакат туристите от туристическо дружество „Осогово“, град Кюстендил, за да се осъществи екскурзията им до град Велико Търново и околностите му. Причината е въведените мерки за ограничаване на КОВИД-19. И така вместо през месец март 2020 година, потеглихме през септември 2021. Народът е казал: „Хубавите работи бавно стават!“, но чак пък тоолкова бавно...
И така – първа спирка от тридневното ни пътешествие е в село Ъглен, недалеч от Луковит. Там ни чакаха скалните феномени – арката, създадена от упорството на река Вит и „Слона“ – причудлива фигура на голямото животно, кротко гледащо от една ръка разстояние.
Посещението в Ъглен е провокирано от едно от последните интервюта на великият актьор Георги Черкелов, починал през 2012 година (по – известен като Богдан Велински от сериала „На всеки километър“). Там той съвсем откровено споделя, че е сбъднал своя мечта да има къща в най – красивото място в България. Някога преди да се снима филм е имало хора от екипа, които са обикаляли да търсят подходящи места за сцените. И така Георги Черкелов попада на това място, със сигурност любимо и на самия Създател. Сякаш от нищото се появява Тиката, местния гид, който съвсем ни омагьосва с разказа си. Взимаме номера на телефона му с идея за нови срещи.
Отново в автобуса - на път за хотела ни в Търново. Но преди да се настаним минаваме и през Арбанаси, че за толкова амбициозна програма времето е изключително ценен ресурс. Каквото и да кажем за Арбанаси ще е малко и пристрастяващо. Винаги със си мислил, че това е вилната зона на болярите. Има стар аристократичен дух в него. Времето ревниво пази своите мигове и в църквичката с „Колелото на живота“ и в Констанцалиевата къща и в манастирите. И макар, че кича се опитва да се домогне и до това свято място, съм сигурен, че няма да успее.
Накрая стигаме и до мястото, което ще ни бъде дом за почти две денонощия – туристически учебен център „Момина крепост“. Прекрасно място, с любезни млади хора от персонала, които направиха всичко, за да се чувстваме специални по време на престоя ни там. Благодаря от името на цялата група!
След вечеря – с автобуса до паркинга под „Царевец“, за да съпреживеем светлинно – звуковото шоу „Звук и светлина“, една от визитните картички на старопрестолния град. Разтърсващ спектакъл, който трябва да се види от всеки българин. Човек се преизпълва с гордост и благодарност, че е част от велика нация. А след края на шоуто, когато още отеква в ушите ни „На многая лета“, сълзите в очите ни само доказват, че сме добри хора и че ще ни бъде като народ.
Вечерта – китара, хора, добро настроение...
На сутринта – закуска, и веднага в автобуса. Тръгнахме към град Елена, но първо се отбиваме в Мерданския манастир. Построен е през 13 век, на мястото, където се срещат търновския Патриарх Йоанкий II и цар Иван Асен II след като е разбил византийците при Клокотница през 1230 година. Това се е случило на празника „Свети 40 мъченици“ и затова манастира носи това име. Дворът с многото цветя предразполага към смирение и хармония в душата. Но когато влязохме в черквата, сякаш пристъпихме в Рая – една монахиня пееше църковна песен. Беше направо космическо с този ангелски глас и отдаденост в мисията. Човек не може да не се замисли и да не осъзнае, че всъщност такива мигове чертаят Пътя в живота му.
Малко по – късно, още неопомнили се от вълшебното ехо на песента в главите ни, вече бяхме в Елена. Прекрасно място! Едно от най – българските – с даскалоливницата (дума измислена от Петко Славейков и всъщност значеща „училище за учители“); Камбуровият хан (разглобен от село Йовковци, останало под водите на язовира, носещ същото име и съхранен за поколенията на новото му място) и уникалната черква малко по – високо в двора. Недалеч е и родната къща – музей на Иларион Макариополски, както и часовниковата кула. И докато има такива места в България съм сигурен, че ще я има, и ще я бъде!
На връщане към Търново ни препоръчаха да видим българската Ниагара и българският Стоунхендж. Що за чуждопоклонничество? И какво всъщност се криеше зад гръмките сравнения?
Христовският водопад наистина е чудно място. Намира се под връх Чумерна до махала Христовци в село Руховци, на около 5-6 км от Елена по пътя за Сливен. Над махалата се оставя превозното средство и по маркирана пътека след 400 метра се стига до него. Красавец е, но най – вероятно пролетно време с повече вода е величествен.
Следващата ни спирка е до село Раювци, за да посетим българския Стоунхендж. Завладяващо китно, малко селце с много скъпи къщи, направени в стар стил, но с много въображение и усет. Над селото е комплекс „Вълчан войвода“. Тук се намира единственият паметник на войводата в Родината. До него са изправени камъни, аранжирани , както на други подобни места по света, досещайки се от натрапеното сравнение. Върху камъните се четат завещания от Петър Дънов, Слава Севрюкова и други достойни българи. Наблизо е издигнат и много кокетен параклис, където може да запалим свещичка, а пък язовир „Йовковци“ от ниското придава неповторима магия на мястото.
На път за хотела ни минахме и до Къпиновския манастир. Любимо място, с просторния двор и спокойствието, което излъчва. Отвън водопада величествено отнася водата в ниското и радва окото. Но най – вълнуваща беше гледката към къмпинга отсреща. Чисто, окосено и пълно със забавляващи се хора, докосващи щастието по своя си начин.
Вечерта всеки мислено се връщаше към изминалия ден, преливащ от красота и величие. Но това не ни попречи да попеем и извием кръшни хора в ресторанта.
Последният ден от екскурзията започна с фотосесия пред Хотнишкия водопад – прекрасно място, което трудно те пуска да си тръгнеш.
Следваше Преображенският манастир. Тук винаги съм откривал доказателства за съществуването на Висша сила, или Божия закрила. Една огромна скала е тупнала между манастира, черквата и камбанарията, без да разруши нищо по пътя си. А сега добавих още едно доказателство – при такова окаяно състояние на част от сградите наоколо, все още нищо не е паднало и разрушено безвъзвратно. Истинско чудо, макар и безкрайно тъжно.
За десерт си бяхме оставили Велико Търново – срещата и раздялата с единствения български град, бил столица на две царства – Второто и Третото. Да, повечето неща всеки ги е виждал през годините – Царевец; сградата на Великото народно събрание, мястото, където е приета Търновската конституция; Самоводската чаршия; храмът „Свети 40 мъченици“, с гроба на цар Калоян – единственият български владетел, който знаем къде е погребан.
Но най – вълнуващото беше посещението ни в парк „Мини България“ под Царевец и по – точно срещата с екскурзовода Димитър. Този човек толкова много знае и такова тънко чувство за хумор притежава, че с лекота разказва и внушава гордост и преклонение пред историята ни и българите, съградили я с достойнство.
По обратния път към дома се замислих за контраста между чуждопоклонничеството и гордостта ни, че сме българи. Но финалът на нашето пътешествие беше категоричен – едно са корените ни и духа, а другото е нетрайна мода, неоставаща следа по пясъка на времето...
Любомир Младенов – водач в ТД „Осогово“, гр. Кюстендил