Цветя за Людмил Янков и Стоян Наков

На 17 април 2023 година членове на ТД "Осогово", Областния управител, кметът на община Кюстендил и приятели, почетоха паметта на алпинистите Людмил Янков и Стоян Наков, загинали на 17 април през 1988 година, под връх Камилата в Рила планина.

На възпоменанието бяха цитирани стихотворения написани от Людмил Янков, както и бяха споменати част от неговите подвизи.

Цветя пред паметника постави и синът на Янков - Людмил младши.

Ето част от материалите:

„В книгите и онова, което оставя зад себе си, винаги ще откриваме и преоткриваме един човек излъчващ неподозирана вътрешна сила, любов и обаяние. Човек, чужд на показността, човек с чиста душевност, изпитващ респект от обикновените и прости човешки неща.
Една лирична душа и един голям мечтател!
Той не стигна върха! С години сънувания връх. Не стъпи на Еверест, а се върна по-голям от него! И в последния си тур по Камилата Людмил остави по скалите и дадената дума, и своята усмивка, и добротата, и безкрайната си човечност за нас. За да има с кого да го сравняваме вечно!”, – казва за него Николай Ковачев от инициативния комитет по честването. На 11 август 1953 г. е роден големият човек, алпинист и поет Людмил Янков, заслужил майстор на спорта по алпинизъм. Поетът – алпинист или алпинистът – поет, човекът който заедно с въжето в раницата си носеше и чувствата!
На 10 април Стоян Наков щеше да 60 години. Амбициозен млад алпинист, участник в експедиция „Памир – 1987”, загинал трагично на 17 април 1988 г. по време на тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм под връх „Камилата” в Рила, заедно с Людмил Янков.
Не питай за цената на мечтата -
бори се, литвай, падай и умирай!...
Носи я винаги напред - в ръката,
възкръсвай: ставай, искай и намирай!
Не я затваряй в себе си, в душата...
Изправен дишай, никога не спирай,
мечтай за радостта, за красотата!
С възторг и трепет, с вяра в чудесата -
тя ражда и мира, и светлината,
с кръвта заплаща любовта и свободата...
НЕ ПИТАЙ ЗА ЦЕНАТА НА МЕЧТАТА!...
Това изповядваше алпинистът Людмил Янков, който точно преди 35 години се прости завинаги със своята мечта. На 17 април 1988 г. устремът му към върховете бе покосен от фатално падане при катерене на връх Камилата (2621 м) в Рила.
Рискът е голям, защото скалите са заледени, но и покрити със сняг. Това прави трудно забиването на още клинове, а качването е на ръба на разума. Въпреки това двамата Л. Янков и Стоян Наков са твърдо решени да стигнат горе. Не им било писано. В един момент алпинистите не издържат под тежестта на съоръженията и политат надолу. По-късно Стамен Станимиров и Пламен Кирилов, които също правели опит да качат Камилата, намират колегите си бездиханни на 200 м в пропастта.

Цяла България е потресена, защото губи един от героите от експедицията на Еверест (8848 м) през 1984 г. Но не само за това. А и заради точното описание на гибелта си, което Людмил прави в есе във втората си книга.

***Стъпки във въздуха

Дълго летях... Всеки скален праг отнемаше част от живота ми. Скалният праг разкъсваше живата тъкан... Не ме беше страх... Болеше ме само... Болеше ме много. Скалните прагове късаха от мене децата ми... Виждах очите им, спомнях си трескаво допир на потни ръце на деца... Нямаше време... Стремглаво летеше срещу мене Снегът. Летях със снежния прах срещу бялата твърдост на Земята... На скалните прагове останаха скъпите спомени... Долу, на бялата преспа, падна безжизнено, чуждо, грозно и черно петно. Гледах от последния зъб с удивление, страх... Оставах без лице, без костюм и без грим. Без човешката черупка оставах завинаги тука. Без град, топлина, без приятели, без светлина... Оставах гол, сам и далечен...

Този текст е писан ден преди смъртта на автора /Людмил Янков/, предсказвайки какво ще му се случи...
Докосване до Еверест

Именно от там тръгва пътят на мъжа, който жертва собствената си мечта да стъпи на Еверест, за да опита да спаси Христо Проданов. Драмата се разигра през април 1984 г. На 20-и първият българин стъпва на най-високия връх на планетата.
Проданов достига заветната точка сам, защото шерпът, който катери с него, се отказва по-рано. Христо обаче е на върха твърде късно - в 18,15 ч. Всички знаят, че слизането по това време на денонощието е твърде рисковано, както и нощуването на такава височина. След 33 минути престой на Еверест Проданов потегля обратно.
Денонощие по-късно алпинистът е още горе, в границата на смъртта, както наричат кота 8000 м, а експедицията организира акция за спасяването на му.
Людмил Янков се движи бързо и достига до 8500 м. Бори се със зловещото време, но не успява да измъкне приятеля си от капана. Измръзванията, които получава на двете ръце, се оказват фатални и прекършват мечтата му сам да изкачи Еверест.
След завръщането у нас се налага ампутация на четири пръста. Дори и това обаче не отказва Людмил от катеренето, като даже е включен в експедицията за връх Анапурна (8098), която бе осъществена през 1989 г. Янков, който на 11 август тази година щеше да навърши 69, не я дочака.
"Човек губи цял живот по нещо. Не е жалко, че накрая ще загуби и живота си, стига да запази вярата в смисъла на това, което прави всеки ден."
"Създадени сме да тръгваме и да се завръщаме. Имаме нужда от върхове, за да се спускаме и да узнаваме отново цената на скъпите ни неща".
Людмил Янков ни научи, че животът има височина. Своето кратко, но изпълнено със смисъл време съизмерваше с планините. Не случайно написа : „Височината ме отдалечава от болезнената скука на долината. Тези надоблачни зъбери изискват коректност и смирение, но дават човешка сила да се издигнеш над мърльотията, утаена неунищожимо в долината.”
Когато го питаха колко върха си покорил, Людмата отвръщаше със снизходителна усмивка: Върховете не могат да се покорят. Затова, че понякога са благосклонни да ни допуснат до себе си, само можем да им благодарим. И да си тръгнем от тях тихо на пръсти, без да ороним камъче, без да стъпкаме тревичка, за да не събудим гнева им.
Планината за него бе светла молитва. Копнеж да потъне в нейния лабиринт, да черпи от нейната сила и мъдрост; да се учи на търпение. Неговата мечта отвъд долините кръжеше като горда птица над българските и световните планини. Сега над тях кръжи извисеният му дух и сякаш ни шепне: Не е важно колко ще живееш, а как ще живееш !
Колцина от нас са готови на саможертва в името на истинското приятелство ? В свръхчовешкия си опит да спаси Христо Проданов, там, на метри от покрива на света, в оная тъмна, демонична нощ със силен снеговалеж, леден вятър и температура до минус 45 градуса Людмил Янков загуби пръстите на ръцете си, но не загуби волята, неистовото желание да спаси приятеля, който остана завинаги в поднебесната планина.
Големият алпинизъм, според мен, е и една висока духовност. Той наистина е само за избрани люде Да изкатериш стръмнините на живота си, да преодолееш външния страх/ защото вътрешният винаги остава в някое ъгълче на душата ти/ и стигнал до своя връх да посрещнеш изгрева с озарено лице. Първата отсечка до мечтата е преодоляна. Следва втората, третата… Понякога ти се иска да имаш криле и да полетиш след своето нетърпение над бездните и върховете, но никоя истинска мечта не се постига лесно, особено, когато е мечта отвъд долините…
Освен че пулсът му биеше заедно с пулса на планините, Людмил Янков бе и Поет. В почивките между изкачванията към мечтата, докато другарите вече спяха, победени от умората, той сядаше над белия лист, сам в космичната тишина и тогава се раждаха неговите стихове и есета с дъх на гранитна вода и отблясъци от върховете. Людмата ни остави своите думи за Копнежа, за Приятелството, за смисъла да живеем високо над житейските дребнавости, да бъдем истински и чисти, да бъдем път за тези след нас. Път към светлината.
Казват, няма незаменими хора. Мисля си, тази максима важи само за нас, простосмъртните. Големите личности са като големите планини. Никой не може да ги замени. Людмил Янков е от тях. Той ни остави своите „стъпки по въздуха” ако можем да го следваме към върха на голямото очовечаване, което всъщност означава духовно съвършенство.