Понорите на Понор планина

Пролетта преваля, горещите дни за тази година отдавна напират и ето го и лятото.
Ние туристите от туристическо дружество „Осогово“ гр. Кюстендил с нетърпение очаквахме това пътуване (юни 2025), което планирахме заедно с Мая и Богомир Богомирови. Маршрутът по Искърското дефиле ни бе до болка познат, защото по него бяхме посетили много забележителности. Но там винаги откриваме по нещо ново, което не си забелязал до този момент. И този път нашите приятели ни бяха подготвили чудесен маршрут в Понор планина. Движим се на север и не можем да откъснем поглед от Балкана. Наоколо къщите като птичи гнезда са накацали по възвишенията, някои, строени на по-високи места, други на по-ниски. Планината отсреща става все по-стръмна. На много места склоновете ѝ са покрити с дървета, другаде с голи скали. Гората е обагрена в най-различни цветове. В дървесните корони се преливат всички багри на дъгата. Никой художник не може да нарисува такава невероятна красота, нея може да я сътвори само майката природа.
Кулминацията на емоциите обаче предстоеше. При село Брезе приключи пътуването ни с автобуса и потеглихме нагоре. Мая ни обясни, че „Понор“ означава, място където подземни води се губят в земята. Понорите са дълбоки почти отвесни шахти, които се образуват в карстови местности. В тях биват поглъщани постоянно течащи реки или временно събиращи се подземни води. Сухите понори са известни като карстови фунии. Природата наоколо е уникална. Страховита, величествена, недостъпна. Вървим внимателно по ръба на величествения отвес на скален феномен „Столо“ -1340 м.н.в.

Огромните зъбери и скали с остри върхове са се изправили гордо нагоре, като че ли искат да докоснат небето, а други пък ни приличат на старинни средновековни замъци, устояли на бурите и останали през вековете. Със сигурност са били нужни стотици години на вятъра, слънцето и дъждовете, за да ги оформят в причудливи образувания и изгладят така, както човек едва ли би могъл да го направи. Тези огромни късове скална маса сякаш внушават, че са непревземаеми и че върху тях човешки крак не може да стъпи. Те ще останат за вечни времена, недостижими и пусти. Снимки, снимки, снимки…. Остават само хубавите спомени и гледките към почти целия Понор, Козница, Ком, Кобилини стени…. и емоциите от преживяването.
Ние продължаваме към връх Препасница /1470 м.н.в./. След множество снимки се връщаме по обходен маршрут до с. Брезе. Името му идва от дървото бреза или от думата “брезенец“, която се използва в местния диалект за ограда на двор или землище.
Чудесното преживяване на деня завърши с посещение на Искрецкия манастир „Успение Богородично“. Влязохме в църквата, за да запалим по свещичка. Този ден беше много специален и очите ни едва се откъснаха от красивите старинни стенописи. След това видяхме отвътре и уникалния баптистерий – стаята за кръщенета. Според надписа на входа на манастирския храм, Искрецикият манастир бил основан по време на Второто българско царство през 13-ти век. В края на 14-ти век бил разрушен при падането на България под турско робство.
Отецът от манастира ни разказа, че е установено, че климатът в района на Искрец има специфични особености, които го правят много подходящо място за лечение на хора с белодробни заболявания. Там въздухът е много чист и почти не падат мъгли. Ефектът се засилва от протичащата река Искрецка. Вследствие на тези дадености през 1908 г. с указ и дарение на цар Фердинанд в Искрец е създаден санаториум за белодробно болни. Земите за санаториума са дарени от Светия синод на Българската православна църква.
За кой ли път си правим извода, колко уникална е природата в този край и си има своята идентичност и неповторимост. Заслужава си да я видим отблизо и да я опознаем. Ако беше жив дядо Вазов би ни нарекъл „чужденци” в собствената си земя.
Пред нас вече е равното Софийско поле. Планината остава назад. Грабва ни просторът, безкрайният хоризонт, широтата на пейзажа. В далечината се очертават силуетът на милионния столичен град и възвишенията на една друга планина, Витоша. Едва ли на друго място по света има такова съчетание и разнообразие от планини, равнини и реки, събрани на едно място и изпълнени с толкова много природна красота, както в България. Наше човешко задължение е да опазим мястото, където живеем, и за тези, които идват след нас.

Автор: Силвия Михова – секретар на ТД „Осогово“ гр. Кюстендил