Пирин – по ръба между вечността и бъдещето

Posted in Новини

Искам да ви разкажа за екскурзионното летуване на ТД „Осогово“, град Кюстендил,18 - 23 август 2018 година второ за настоящата годината – този път в Пирин. Маршрутът беше: хижа „Яворов“ (2 дни); „Кончето“ – хижа „Вихрен“; хижа „Синаница“; хижа „Яне Сандански“.

h jvorovМалко преди обяд на 18 август автобусът ни остави в местността „Беталовото“ над Разлог. Тръгнахме към хижа „Яворов“. Свежият въздух и вековната гора, през която преминаваше пътя ни, подкараха мислите ни към предстоящото приключение. След малко повече от 3 часа постоянно, но приятно изкачване сме пред хижа „Яворов“. Последваха обичайните дейности: настаняване; пиене на бира; игри на карти; лека разходка наоколо, в очакване на първата вечер. Този път към традиционната китара имаше и гайда. Наоколо беше пълно с хора (събота е все пак и долу в ниското е горещо). Отидох до близкия параклис „Вси Светии“, за да запаля свещичка за здраве, хубаво време и успешни преходи.

Вечерта – нищо необичайно. Много смях, песни, хорá и приповдигнато настроение. Такива вечери са ни станали вече запазена марка.

На сутринта цялата група тръгна за Даутов връх. След около час и половина стигнахме до местността „Конярника“, до Бяла река. Наоколо ягодите бяха толкова много, че част от групата започна да гледа като зомбирана и отказа да продължи към върха. Разделихме се в клубове по интереси и всеки продължи да се забавлява по неговия си начин. Едни се изкачихме до Даутов връх, минавайки покрай едноименното езеро, доста намаляло в този период от годината. Така неусетно се изтъркаля денят за аклиматизация, преди голямото изпитание.

На 20 август сутринта тръгнахме в 7.00 часа през Суходолско езеро, за хижа „Вихрен“, през „Кончето“. В групата имаше 2 десетгодишни деца, а преходът се очакваше да е около 11 часа. Докато бързо набирахме височина се надявах днес всичко да е наред. Спасителят ни Никола, по молба на алпинисти беше взел торба цимент, за да я отнесе до ремонтиращия се заслон при „Баюви дупки“, преди „Кончето“.

Гледах „Стъпалата на Крали Марко“ от лявата ми страна и си мислех, че съм ги виждал за първи път преди повече от 30 години, а те са си все същите. Така е, символите на вечността имат такива качества – да не се променят. Времето беше „шарено“ – ту изскачаха леки мъгли от север, ту слънцето се показваше иззад многобройните облаци.

Николай остави цимента при заслона и продължихме към въжетата на „Кончето“. Търпеливо напредвахме в индианска нишка, като особено внимавахме за децата. Тогава реших да им оставя траен спомен и ги попитах искат ли да видят еделвайси. „Да!“ – отговориха веднага и двамата. Добре, само да ги видя в пропастта и ще ви ги покажа и на вас. Оказа се, че от север в бездната ги има в изобилие. Внимателно ги заведох да ги видят и в очите им засия възторг и вдъхновение. Гледайки сияещите им лица, си дадох сметка, че този ръб всъщност е граница между вечността и бъдещето. Оставаше внимателно да стигнем до хижа „Вихрен“, защото натрупаната умора понякога може да стане коварна.

Вечерта пак се случи незабравима – китара, гайда, хорá... Отнякъде се появи и човек с тъпан и си станахме цял оркестър.

Вече в стаята, малко преди да заспи, чух едно от децата да казва на баща си: „Тате, днес беше най – хубавия ден от живота ми!“. А баща му отговори: „Сине, щастлив съм, че бяхме заедно и се надявам да има много такива дни пред теб!“. Сълзите ми не чакаха друга покана за да се появят. Добре, че беше тъмно наоколо...

На сутринта тръгнахме чак в 8.30 часа. Случи се невероятен ден – обзорен, с чудни гледки във всички посоки. Изкачихме Муратова порта, а оттам желаещите тръгнахме за Муратов връх (малкият Вихрен, както някои го наричат). Той е един от най – обзорните върхове в Пирин и този път се възхищавахме от щедростта на гледките. Беше великолепно! Едно от Георгийските езера приличаше на обичащо сърце, каквито в момента бяха и нашите.

Пътят до хижа „Синаница“ продължи да ни засипва с изумителни гледки във всички посоки.

Късният следобяд най – ентусиазираните се изкачихме до връх Синаница, за да напишем приказката за деня докрай. А огънят вечерта пред хижата бавно угаси в песни и шеги един забележителен ден.

Остана последният преход до хижа „Яне Сандански“. Отново не бързахме с ранно тръгване. Сякаш и планината не желаеше да ни пусне. След рутинно спускане през Спано поле и денивелация от около 1000 метра, пристигнахме в местността Попина лъка на последната ни хижа. Отбих се до близкия водопад – един чаровен красавец, прекалено скъп на сърцето ми. Част от най – ранните ми детски спомени са свързани с него.

Преди вечеря се разходихме до местността Туричка черква, на около 40 минути от хижата, за да видим язовира и вилите наоколо. Връх Синаница ни се усмихваше на залез. Не пропуснах да вляза в параклиса „Св. Петка“, за да запаля свещичка с благодарност, че всичко мина добре и да се помоля за още такива дни за всички ни.

Вечерта: китара, гайда, хорá и чудно настроение...

На сутринта в 9.30 часа трябваше да дойде автобуса, за да извървим пътя към дома. Закуската нещо се бавеше и реших да отида до водопада, за да си взема „довиждане“. Застанах в основата на двата му пада и сълзите се стекоха по лицето ми. Сълзи на благодарност, вдъхновение и смирение. Когато спряха запях една от любимите ми мои песни – „Моето момиче“ и чак когато емоциите поутихнаха тръгнах обратно към хижата.

Вървях бавно и си мислех, че на ръба между вечността и бъдещето има само спомени. И че хората сме различни. Едните трупат пари, а другите – спомени. Не че имам нещо против първите – щом им харесва нека го правят. Парите донасят възможности. Но истинските хора, които знаят какво искат от живота трупат спомени. И тогава в съзнанието ми изплува нещо, което се роди в главата ми по друг повод. Всъщност има ли значение повода?...

Когато в знойна вечер гръм удари

и въздухът припука от искри

присядат в мрака спомените стари...

Налей ми вино, мила! И с мене остани!...

Автор: Любомир Младенов – водач към ТД“ Осогово“ гр. Кюстендил