„Където има воля, там има и път!“

Posted in Новини

Преди 32 години на 17 Април 1988г. на Северната стена на връх Камилата, загива любимият на всички ни Людмил Янков.

Да си спомним за него с тези думи: „Където има воля, там има и път!“

Това той изповяда и в книгата „Мечта отвъд долините“, която написа след Еверест
...."Защо? Какво ни кара да го правим? Какво кара всички нас да носим обувки с твърди подметки, да носим раници, да се задъхваме по пътя нагоре, какво ни кара да крачим напред, да катерим, какво? Толкова преди мен са се питали.
“Е вие така, пеш, с тоя тежък багаж? Кой ви плаща?” Какво ни кара да търпим лишения, студ, жега, жажда, какво? Постижения някакви? Амбиция да видиш другите отгоре? Стремеж да докоснеш облаците? Не! Може би бягаме в планината, може би раницата е къде по-лека от всичко, което ври и кипи долу, в празната заетост и суетно трупане. Тук борбите не са по-леки, просто са по-истински. И може би именно това ни привлича – че тук всичко е по-истинско. Никой не може да се скрие зад маска в планината.

Вижда се кой мисли първо за другите, а после за себе си, вижда се в кой има любов – и в кой само искане. Планината е чисто място. Дали не идваме тук, за да изоставим цялата мръсотия, цялата торба лъжи, компромиси със себе си и лицемерия. Дали не идваме, защото тук не сме странните птици, тук ние сме себе си. И планината ни приема именно защото сме такива. Не зная. А може би просто идваме да си налеем от покоя й, за да го пренесем със себе си насред тревожната суха безчувственост. Не зная. Но зная, че другарството в планината е друго. Там то се проверява във всяка крачка, с всяка хапка, с всяка глътка. Там доверяваш живота си, а не имота си. Там хората могат да станат истински човеци. И там усмивките наистина са до уши.
Пътят до там води през пропасти и хребети, през студ и зной, омраза и любов. По този път изпитваме цената на най-дребните неща. Глътката студена вода, филията хляб, добрата дума и дълго чакан слънчев лъч… Свикнали сме да ги имаме и да не ги ценим. Планината ни учи на много неща. Там човек не може да избяга от себе си, не може да се прикрие от собствените си очи. Има един връх и много пропасти. Тръгваме винаги към върха, винаги напред, винаги нагоре, дори и с риск да се сринем в бездните. Това е стремежът към височината, това е жажда и непримиримост, а не бягство от себе си или света около нас.
На нас ни трябват върхове, за да доказваме, че можем. Трябват ни отвесни стени, за да сме хора, вървящи нагоре. Алпинистите казват: „Където има воля, там има и път!“ Там създаваме отношението си към света, узнаваме истините в живота, усещаме верния вкус на житейските дреболии…
И когато се научим да не гледаме в краката си, а само напред, значи сме преодолели дребното и недостойното в себе си. Тогава върхът е заслужено възнаграждение за извисения човешки дух…“

P.S.

Людмил загина в любимата си планина в свръзка с приятеля си Стоян Наков. Загина тук, в Рила, под големите красиви звезди и сам стана една от тях.

На този ден – 17 април 1898 г., на преклонна възраст в Кюстендил умира легендарният Ильо войвода, посветил целия си живот изцяло на народ и отечество, тачен от поколенията и възпят в народни песни и предания. Обявен е за "Почетен гражданин на Кюстендил“.

Знаем, че няма случайности.
Поклон пред делото и паметта им!