ВРАЧАВСКИ БАЛКАН

Posted in Новини

Есента преваля, горещите дни за тази година отдавна останаха назад, а напоследък и снежинките във високите части на планините започват своето нашествие.
Ние туристите от туристическо дружество „Осогово“ гр. Кюстендил с нетърпение очаквахме това пътуване, което заради пандемията беше отменено.
Нашето пътешествието във Врачанския Балкан успешно  бе осъществено на 10 и 11 октомври 2020 година В Перник взехме нашата водачка Ванчето и поехме към Врачанския балкан. Маршрутът по Искърското дефиле ни бе до болка познат, защото по него бяхме посетили много забележителности. Но там винаги откриваме по нещо ново, което не си забелязал до този момент. Движим се на север и не можем да откъснем поглед от Балкана. Успоредно с нас тече по своя път и Искъра. Бавно се движи той, не бърза да достигне на север до Дунав, за да влее водите си във величествената река. В близост до селата двата бряга се свързват с дървени или люлеещи се въжени мостове. Наоколо къщите като птичи гнезда са накацали по възвишенията, някои, строени на по-високи места, други на по-ниски. Планината отсреща става все по-стръмна. На много места склоновете ѝ са покрити с дървета, другаде с голи скали. Гората е обагрена в най-различни цветове. В дървесните корони се преливат жълто, кафяво, червено, зелено, оранжево. Никой художник не може да нарисува такава невероятна красота, нея може да я сътвори само майката природа.
Кулминацията на емоциите обаче предстоеше. При село Миланово приключи пътуването ни с автобуса и потеглихме нагоре по билото на Врачанската планина. Природата наоколо е уникална. Страховита, величествена, недостъпна. Вървим по ръба на величествения отвес на Кобилини стени. Огромните зъбери и скали с остри върхове са се изправили гордо нагоре, като че ли искат да докоснат небето, а други пък ни приличат на старинни средновековни замъци, устояли на бурите и останали през вековете. Със сигурност са били нужни стотици години на вятъра, слънцето и дъждовете, за да ги оформят в причудливи образувания и изгладят така, както човек едва ли би могъл да го направи. Тези огромни късове скална маса сякаш внушават, че са непревземаеми и че върху тях човешки крак не може да стъпи. Те ще останат за вечни времена, недостижими и пусти. В тяхното подножие река Искър извива снага ту наляво, ту надясно, за да продължи своя път на север. А ние продължаваме към първенеца на Врачанския балкан, връх Бегличка могила /1481м.н.в./. След множество снимки на върха достигаме до хижа Пършевица, където беше нашата нощувка.
Вторият ден предстоеше спускане до каменния заслон /1170 м. н.в./ над с. Очин дол, скътан под внушителната пирамида на връх Остра могила. С тъга отправяме поглед към скалния венец Кобилини стени и се спуснахме до оброка под Радов връх. В сезона сме на гъбите и наред с чудесните гледки имаме възможност да си наберем изобилието, което ни дава природата. Продължаваме надолу до ранно християнската базилика в местността Манастирището при с. Очин дол, където ни чака автобуса.
Спираме при паметника на дядо Йоцо, който със слепите си очи гледа и се радва на българската железница и поздравява нова България. Паметникът на този герой, създаден от Патриарха на българската литература, е една от забележителностите в Искърското дефиле. Природата наоколо се променя. Все повече започват да преобладават скални образования с червен цвят, което ни подсказва, че наближаваме Лакатнишките скали. Изградени от червени пясъци и варовици, те се издигат на повече от 200 метра вертикално над река Искър. Те са във форма на пирамиди, кули и зъбери, сред които има и не малко пещери, чиито отвори се виждат от прозорците на автобуса.
За кой ли път си правим извода, колко уникална е природата в Искърското дефиле. Безспорно природата в този край си има своята идентичност и неповторимост. Заслужава си да я видим отблизо и я опознаем. Ако беше жив дядо Вазов би ни нарекъл „чужденци” в собствената си земя.
Ред е и на Вазовата героиня баба Илийца, която идва тук с благородната мисъл да спаси два човешки живота – този на болното внуче и този на ранения Ботев четник. Действието в разказа се развива точно по тези места. Заслужава си човек да ги види и да знае историята на своя народ. Очаровани бяхме от посрещането и лекцията в къщата – музей на баба Илийца в село Челопек. Персонажът на баба Елица е напълно реален. Живяла някога в махалата с кошарите, където отглеждали козе и овце на едно. Пристанала с родното си име Пена в Челопек, тя се жени в Илиевия род и от там започват да я наричат Елица.

Коравата българка оставила над 400 наследници, пръснати по цяла България. Голям интерес за нас, туристите представляваше родословното дърво на прочутата българка.
Пътьом се отбихме за снимки при скалните феномени "Ритлите", Черепишкия манастир и карстовия извор „Житолюб“. Времето напредваше.
Пред нас вече е равното Софийско поле. Планината остава назад. Грабва ни просторът, безкрайният хоризонт, широтата на пейзажа. В далечината се очертават силуетът на милионния столичен град и възвишенията на една друга планина, Витоша. Едва ли на друго място по света има такова съчетание и разнообразие от планини, равнини и реки, събрани на едно място и изпълнени с толкова много природна красота, както в България. Наше човешко задължение е да опазим мястото, където живеем, и за тези, които идват след нас.

 Автор: Силвия Михова – секретар на ТД „Осогово“ гр. Кюстендил